Спомени за село Тресонче

| More

Марко Григоров

СЕЛО ТРЕСОНЧЕ

(спомени*)

Поминък

Старците казват, че селото* е много старо и е заселено вероятно от славяни, които тук са намерили убежище от гоненията на турците. Дошли са от Солунско и Галик (Галичник).

[+/-]... Прочети текста

Избрали са това място и поради богатите пасища, които се намират по високите поляни из планините, обрасли с буйни гори и богати с бистра и студена вода, тъй необходима за поенето и къпането, на многобройните стада овце. Стадата тук престояват от Гергьовден до Димитровден. Есента се упътват тия стада, водени от много овчари и кучета, на юг, към Солунското поле, дето изкарват цялата зима, тъй като тук не е студено и зиме овцете има какво да пасат чак до пролетта, когато отново поемат обратно, пак към север. Тъй вървяло това десетки годили наред и животът с бил хубав, осмислен и ползотворен. Имало в изобилие мляко, масло, сирене, кашкавал, месо, вълна, от която жените правели и мъжките, и женските дрехи. Най-бедната къща имала по няколко десетки овце, достатъчни да изхранят семейството, а богатите кехаи имали стотици и хилядници овце. Моят дядо Георги Марков имал не по-малко от 10 хиляди овце. Той е бил най-богатият кехая в Тресонче.

Понеже мястото е високо, като Копривщица, тук не растат никакви житни култури. Нашите жени не знаят как расте житото. Затова лятно време мъжете, които са се върнали от чужбина, отиват с добре охранени коне - по цели кервани, за да си помагат взаимно при товарене и разтоварване на чувалите - в Кичево, Битоля, Прилеп или Скопие за жито. Донесат толкова, колкото с необходимо за цялата година да се изхрани семейството. В Елбасан (Албания) отиват за сол, маслини и зехтин. От споменатите градове донасят и други потребности за едно домакинство: чаши, чинии, лъжици, стъклария, газ, обуща и др. Дърва си набавят

* Близо до гр. Дебър, Македония (днешна Югославия [Спомените са записани през 1962 г.]). Разказът и първите три глави се отнасят за времето между 1680— 1890 г. Б. р.

237

през лятото или с коне, или жените носят на гръб по няколко пъти, докато си набавят колкото е нужно за тежките и продължителни зими, които тук са обикновено явление.

Така, като си приготвят прехрана, топливо, дрехи и обувки, спокойно могат да чакат, зимата, която рано настъпва и късно си отива - трае 4, 5, 6 месеца. Тук пада много дебел сняг, с дни и седмици не може да се излезе навън от къщата, а камо ли да се отиде у съседите. За вода им служи снегът, който топят на буйните огньове, каквито тук се кладат. Хората се обличат в дебели вълнени дрехи, затова издържат на суровия студ. Имат кожени завивки, конто представляват цели кожуси и топлят добре. Децата не отиват на училище, докато не се направят пъртини из дебелия сняг. Понякога и до чешмите се правят пътеки, като поомекне времето. Всяка махала живее сама за себе си и се самопродоволствува.

Село Тресонче се състои от 15-20 махали. Всяка се намира на някое високо, сравнително равно място, на някой рид. Една от друга махалите са разделени с дълбоки дерета, през които изтичат малки поточета. По-главни махали са: Брадиновци - тя заема средищно място в селото и се състои от десетина къщи, със стотина и повече жители. Тя е най-известната и по богатство, и по това, че от тая махала са излезли много хора, които са ръководели селото, като кметове, главно кехаи, епитропи, учители, свещеници и борци срещу гърцизма, който у нас не е могъл да пусне корени. От нея са излезли и много образовани хора, които в България са заемали ръководни постове по просветата; Пешковци-най-отдалеченото селище, махала, която се намира под самата планина Бързовец-сред дъбова гора. Зимно време тук никой не може да дойде, нито пък да излезе оттам. Диви кози се крият в Бързовци; Горно Кадиевци и Долно Кадиевци, които се намират край самата река-чиста, бистра, студена, пълна с пъстърва. Лете тук над селото овчарите правят пирове, където къпят по няколко пъти овцете, преди да ги стрижат, за да блесне вълната им като чиста коприна; Вьрленци-над Брадиновци, Подровин, Леховци, Юруковци, Крапниковци, Тризловци, Бутковци, Кичевци и др.

238

Носията е описана а моята научна работа[1] по говора на малореканците. Тя е тежка, хубава, царствена, скъпа - дело на ръката на миячката, особено везаните ръкави и елеците. Години наред я готви, шие, везе, плете, бродира момичето - бъдеща невеста. Сватбите в наше село стават всяка година на Петровден, и то всичките. Веселието трае 2 - 3 седмици и в него взема участие цялото село. Това е най-хубавото време от годината тук - когато селото ликува с пълни гърди, защото през това време тук се намират и гурбетчиите, т. е. тия, които ходят по чужбина па печалба.

Лятно време в нашия кран е хладно, свежо, приятно за почивка и отмора и на душата, и на тялото. Незаменимо планинско летовище - зелени поляни, прохладни сенки, бистра, изобилна и студена вода - чиста като сълза. Букови и дъбови гори опасват селото и го правят китно. Ако има и овчи стада - тогава и млякото, и маслото, и сиренето ще бъдат в изобилие. За зеленчук има и градини.

Родословие

За произхода на името Брадиновцн най-вероятно е следното предание. Майка изпратила синовете си на чужбина (на гурбет) за печалба. Тя ги изпратила млади, а те се върнали вече възмъжали, брадясали. Като ги видяла майката да се връщат такива, извикала: „У, какви сте ми брадиловци, брадиновци!" Аз съм син на Глигура[2], той е син на Георгия, последният е син на Марко, на когото аз съм кръстен. По-назад имената на другите прапрадеди не ги знам. Дядо Марко е имал брат - дядо Сарджо. Дядо Марко бил висок, възсух, пъргав и с брада, бил дългогодишен сиптроп в черквата в селото. Дядо Сарджо го помня. Той беше среден на ръст, облечен в дълъг кожух с шапка, с чалма на главата и винаги с патерица в ръка. Гонил ме е веднъж - това го помня - бях се качил на череша да бера още неузрели череши. Едвам сполучих да избягам от патерицата. Знае се, че той е бил глава на селото, старея, когото всички слушали, уважавали, боели се от него и се допитвали за съвети. Когато излизал да обиколи селото, всички, които са били без

1. „Известия на Славянския семинар", С., 1907 г. Тук с моята научна работа, отнасяща се говора на малореканско (мияците), клон от македонските българи.
2. По тамошното наречие Григор се произнася Глигур.

239

работа, мъже или жени, се криели, защото той никому не давал да стой без работа, в безделие. Тежко на оногова, когото изненадвал да седи така, без работа. Той го ругаел публично пред всички и бил готов да го набие. Всички трябвало да работят, защото за всички имало работа. Трудолюбието е било добродетел, която се ценяла много от него. От друга страна, дядо Сарджо Брадина е пазел селото от други беди. Нашите села не познават турчин да живее в тях. Когато турски аскер (войска) искал да преседи няколко дена в селото, топне позволявал това, пъдел ги. В селото имало само жени. И имал авторитет, защото пашата в Дебър и тоя в Битоля са го познавали, уважавали и слушали. Продоволствувал ги с най-хубавото сирене, кашкавал, масло, каймак, хубава вълна и пр. Турците го слушали. Не пускал и гръцки владика да влезе в селото или ако влезе и отседне в някоя къща, той туря катанец на черквата и не му позволява да влезе в нея да служи. И така той отива в друго село, ако може да влезе и там, защото и в Галичник, и в Лазарополе имало старей от класата на дядо Сарджо. Никакво оплакване на владиката пред турските власти против дядо Сарджо Брадина не помагало, защото последните знаели кой е дядо Сарджо Брадина. Арнаутите също са били респектирали от него. Селото през негово време е цъфтяло.

/Старата къща на рода Брадиновци в село Тресонче (днес разрушена)/

Дядо Георги Брадина - син Марков, баща на баща ми, е наследил авторитета на дядо Сарджо. Той, негов братов син, е бил кмет на селото около 20 години н се ползувал с голямо име и в селото, и пред турците, и пред арнаутите. И в негово време нашата къща - Гьоргиоската, е била в завидно положение. Аз помня като дете как десетки овчари в големи котли, като тия, в които топлят жените вода за пране, пълзят стотици и стотици овце. Това мляко се нравеше на сирене и кашкавал и се разпращаше по малки и големи градове: Дебър, Кнчево, Велес, Прилеп, Битоля, Солун, Цариград, Скопие и др. Помня и как къпеха тия стада в големи вирове в селската река и как блесваше вълната им като сняг. Около тия вирове пие, децата, ловяхме хубава, посипана с червени петна пъстърва, и я носехме дома да и готвят.

Дядо Георгия имаше синове: Спиро, Глйгур, Нестор, Постол, Мане и дъщери: Милка и Галена, Последни-

240

те не ги помня. Казват, че били много, хубави и ме обичали много като бебе: Баба ми. се казвала Елена - не помня и нея.

Разложение и упадък на Брадиновци

Арнаутите (албанците-северните, наречени „геги") са причина да се разпадне не само нашият род, но и всички наши села да обеднеят и да променят коренно начина си на живот. Арнаутите живеят в непристъпни скалисти места, дето не може да се ражда нищо друго освен по малко царевица и картофи. Затова те дирят прехраната си от другаде, като паразити. Съседи на богатите миячки села, те нападат от време на време едно или друго село и грабят овце, коне, дрехи, храна и всичко това отвличат по домовете си да хранят семействата си. Това е станало система у тях и траяло години наред. Властта не е вземала никакви мерки, за да запази християнското население от тия безчинства и грабежи на арнаутите. Самото страдащо население не е могло да се варди, защото не е имало оръжие. Сеймените-арнаути, които бяха оценявани от населението да ги закриля от тия нападения, не всякога можеха да бъдат полезни. И така обеднявахме от ден на ден. Баща ми веднъж се връщал от София у дома. Преди да влезе в селото, срещат го арнаути, вземат му 150-те лири (наполеони), кои го носел, също и хубавия кон, който бил купил и София за 150 лири и почти гол го пущат да си иде у дома. Такива примери са безброй. Поради тия причини овчарският живот става невъзможен, защото няма вече овце. Кираджнйството също не може да вирее, защото няма коне. А трябва да се живее. И ето мияците лека-полека напущат стария си живот и тръгват по чужбина-главно България, после Сърбия и Турция, да работят... Едни стават дограмаджии, други - зидари, трети - бояджии, четвърти - млекари, бозаджии, сладкари др. Така печелят средства, за да хранят семействата. Така се явява у нас гурбетчииството към 1880 г.- след освобождението на България. Мъжете ходят на тугина[3], а жените ги чакат всяко лято да си дойдат. Някои редовно си ходят, друг почват да летуват продължително и жените им кукуват като кукувици - сами, с деца, без хра-

3. Чужбина.

241

на, без облекло - бедни, нещастни. Но животът си тече и при това положение сватбите си стават всяко лято, както му е редът - според обичаите.

Килийно училище

Аз и брат ми Огнен бяхме ученици в килийното училище при поп Йован. Баща ми беше ни пратил от България, където ходеше да работи като дограмаджия по постройки, черковна книга - Наустница. С нея ходехме при поп Йован, в един зимник седяхме на греда. Той ни прочиташе урока, даваше ни книгата и следния път отивахме пак при него и сега ние му четяхме урока. Тогава той ни даваше друг урок. Брат ми Огнен не вървеше добре, но аз напредвах.

Светско училище

Килийното училище беше прекъснато и заменено със светско, когато дойде за учител Мино Петков Брадински. Той беше свършил в Солун българска гимназия и беше назначен за учител от Екзархията в родното му село Тресонче.

/Мино Петков Сарджов (Серджов)-роден в с. Тресонче, завършил Солунската българска мъжка гимназия и първи български екзархийски учител в село Тресонче (края на ХІХ в.)/

Той събра колкото можа от цялото село ученици и отвори първото светско училище в Тресонче - килийното беше закрито. Като ме поразпита Мино, който беше братовчед на баща ми, и видя, че зная да чета, да пиша по черковному и да смятам до сто, той ме постави направо в III отделение. Майка ми обаче беше решила да ме изпрати на прехрана в Солун при тримата си по-големи братя - млекари - на „Молос искелей" - Георги, Гего и Кръсте. И тъй, аз трябваше да прекъсна училището и около Димитровден да замина за Солун. Оттук започва моята одисея, моето странствуване още от 7-8-годишна възраст.

В СОЛУН

Тръгване за Солун. Майка ми ми приготви дрехи и всичко за из пътя. От Тресонче до Солун се отива за 7 дена с кираджийски коне. Според обичая кръстосаха на гърдите ми върви, нанизани със сушени ябълки, круши и др., изсипаха стомна вода пред краката ми, за да ми върви, тръгнах с десния крак и излязох из голямата порта на нашата къща. Мъжете, с които пътувах, не помят кон бяха. Един от тях ме качи на един кон в средата между чувалите („оню в седеле") и тръгнахме. Другите жени ме целунаха и си останах пред къщата, а майка ми тръгна след конете да ме изпраща. Тя дойде далече вън от селото и постоянно ми махаше с бяла кърпа за добър път и добро връщане. Запомних я - жена на среден ръст, стройна, белолика и мила, скромна, добродушна и винаги натъжена (баща ми от ред години не беше се връщал). Когато ме изпращаше, лицето и беше зачервено от плач, сълзите непрекъснато се лееха. Аз бях като омагьосан и вършех това, което ми казваха, и ту се разплаквах, ту се засмивах, ту се гордеех, че вече съм станал голям и тръгвам на чужбина. Най-после майка ми спря на едно място и продължаваше да маха с кърпата-сега безнадеждно, сякаш предчувстваше, че няма да ме дочака да се върна до пролетта. Така и стана. През велики пости тя умряла, а аз се върнах чак на Гергьовден, без да знам - вуйчовците ми не ми казаха.

Пътуване до Солун

То беше много интересно за мене. На всяка крачка аз виждах нови планини, пови гори, реки, конто текат в обратна посока на пашата селска река. Вечер спирахме на някоя поляна, близо до чешма или извор. Разтоварваха конете. Пускаха ги да пасат, като им поставяха па предните крака букам. Наклаждаха огън и около него лягахме да спим, качи едни оставаше буден да пази. Рано в зори потегляхме пак па юг. Така минахме покрай Кпчево и се спуснахме още по па юг. Помня, че минахме и покрай

243

Битоля и сетне край Островското езеро. То ми направи поразително впечатление със своята огледална блескавина, тъй като се изпречи пред нас внезапно, когато се изкачихме на една височина. Пръв път виждах толкова вода, разляла се кристално на необозримо пространство. Минахме край бреговете му, край които се строеше нов железен път от Битоля за Солун-1890 г. От пътуването съм запомнил случката, когато един от кираджиите ме прехвърли като топка през едно дере, което не можах да прескоча. Другият кираджия не можа да ме улови п аз цопнах във водата. Как ме извадиха на брега, не помия.

В дома на кадъната

Вуйчовците ми имаха млекарница, най-голямата от всички, на ул. „Молос Искелеси", край морето. Влязох в млекарнпцата и им се представих. Те ми дадоха хубава закуска и ме разпитаха за пътуването ми. Не помня след колко дена дойде едни ефенди (господин), които ме хареса и ме цани да ги слушам вкъщи 6 месеца за една лира. Най-младият ми вуйчо Кръсте едни ден ме хвана за ръка и ме поведе. Минахме мястото, дето беше станал големият пожар в Солун, и влязохме в една пряка улица. Спряхме пред една голяма порта. Вуйчо ми почука. След малко се чу тропане на налъми по калдъръм. Вратата се открехна и една кадъна, забулена, показа носа си и очите си. След кратък разговор между вуйчо ми и кадъната мене ме поеха ръцете на последната и докато се обърна, вуйчо ми беше изчезнал и тежката порта се затвори зад мене. Минах по тясна калдаръмена пътека и се озовах на чардака (язлък). Дадоха ми стол да седна.

Когато се опитах да се събуя, чорапът ми беше залепнал за раната, която имах на крака още когато пътувах. Бях си наранил крака от обувките, пратени ми от баща ми, като тичах по овцете, които бяха ми дали да паса, преди да тръгна за Солун.

Кадъната ме намаза веднага с някакъв мехлем и раната лесно оздравя. Кадъната се казваше Рефамола-стара мома, около 40-годишна. Майка й беше стара, дребна, суха бабичка, на която викаха Коджакар[4]. Кадъната имаше брат - техник, който често

4. Стара жена (баба).

244

Отсъствуваше - работеше по постройката на- новата жп линия Битоля - Солун. Имаха няколко домашни породписти малки кучета. Къщата имаше широк двор, беше обърнат на юг, към морето. Сред двора имаше голяма смокиня, на която често се качвах и седях на клоните и дълго време се любувах на хубавия просторен залив пълен с параходи, гемии, лодки, излизащи от пристанището и влизащи в залива. Особено ме поразяваха големите броненосци с високи комини.

След като се измих и преоблякох, въведоха ме в приемната стая и ме заобиколиха. Чувствувах се много неловко, притеснен, безпомощен, защото не разбирах какво си говорят. Отбягвах погледите им, насмешливи и дръзки, с които ме оглеждаха и изучаваха, като че ли бях маймуна. Смутен от всичко това, аз отправих погледа си към тавана и не го снех, докато не се съвзех. На сутринта дадоха ми метла и ме накараха да измета язлъка. Това беше първата ми работа. Не помня къде съм спал и как съм се хранил. Знам, че кадъната ми переше дрехите и ме чистеше като свое дете. Работата ми беше следната: 1. Всяка сутрин отивах със зембил (сламена торба) в една гостилница край морето. Там ми пълнеха торбата с останки от ядене и хляб, които служеха за храна на кучетата. Гостилницата беше близо до дюкяна на вуйчовците ми. Редовно ги посещавах и закусвах при тях мляко с каймак. 2. Ходех с две стомни за вода. Чешмата не течеше постоянно. Спираха я няколко часа да се събере вода и тогава я пускаха. Хората се редяха на опашка и чакаха да потече водата. Веднъж на опашката ме наплеска един войник. Плачешком отидох вкъщи. Ефендията беше там, дойде заедно с мене. Сега пък той наби войника. По това личи колко ме обичаха. Друго нищо не вършех. Придружавах кадъната, когато отива на гости, на разходка, на баня. Дрехите ми блестяха-бели, чисти. Всички се взираха в мен, тъй като съм бил освен това и хубаво момче. Кадъната сияеше от гордост, сякаш бях нейно дете.

И тя пожела да стана нейно дете-да ме осинови, като ме потурчи. Затова ме води в семейството на потурчен гръцки свещеник. Той дълго ме предумваше да се потурча, като мн казваше какъв господарски живот ме очаква в такъв случай. А кадъната добавяше, че

245

ще ме изучи да стана голям човек-паша, валия и тия одумвания следваха цялата зима, особено като наближи да си отивам. Много пъти тя със сълзи на очи ме молеше, настояваше да стана нейно дете. „Ол беним бе, Маркоджук!" - „Стани мой бе, Марче." Аз винаги отговарях по един и същи начин упорито, твърдо: „Баща имам в България, там ще ида аз!" Никакви съблазнителни обещания не можаха да ме разколебаят. В душата си инстинктивно чувствувах омраза към турците и скрита дълбока обич към българите. За мене България представляваше нещо неизмеримо по-хубаво, по-силно, по-привлекателно от Турция. Аз копнеех да видя България, която очаквахме да ни освободи. Така си останах твърд докрай. Нито за миг не помня да съм се поколебал. Дори и тогава, когато ми обещаваха, че ще ме оженят за необикновено хубаво туркинче - Хатидже, 15-годишно, което често идваше при пас и правеше компания на кадъната.

Наближи Гергьовден. Кадъната ми купи всички подаръци, конто трябваше да занеса у дома. Със сълзи на очи се разделихме. Даде ми лирата и аз отидох при вуйчовците си.

246

ОТНОВО В РОДНОТО СЕЛО

Връщане у дома

Напуснах Солун пак с кираджии по същия начин, както и при идването ми тук. Върнах се обаче не направо в родното си село, а в това на майка ми - Галичник. При това пътуване помня, че при една почивка всички пътници се опихме здравата, като пихме ракия. Тая ракия беше от град Енидже (Вардар) - рядко хубава и силна. Пихме със сламка, като я потапяхме в малко буренце и смучехме кой колкото може. След това се изтъркаляхме като снопи на земята и станахме чак когато изтрезняхме.

В Галичник

Там ме посрещнаха вуйните ми някак си особено внимателни към мен. Направи ми впечатление, че ме поглеждаха изпитателно, макар и крадешком. Особено се разтревожих, когато една от вуйните ми се наведе да ми измие главата. На въпроса защо ме мие, нали утре майка ми ще ме измие, тя смутено ми отговори и някак си задавено, че няма нищо, и тя ще ме измие пак. Мисълта, че с майка ми е станало нещо, почна да ме гризе по-силно. Още в Солун, от държането на вуйчовците ми, се подосещах, че има нещо, което не искат да ми кажат, по нямах сили да ги запитам, защото щях да ревна, та се въздържах. Ето сега ново доказателство, което отрови радостта ми от завръщането.

От Галичник до Тресонче има път около 2 часа. Водеше ме баба Радевица - паша съседка. Времето беше хубаво. Аз не вървях, а летях, защото скоро щях да си бъда у дома при най-близките си. При едни случай внезапно попитах баба Радевица за майка си, боейки се от страшния и отговор. Обаче и тя намери сили да ме излъже, че е жива, но била болна. Давещият се и за сламка се лови. Повярвах, защото исках майка ми да е жива и да получи подаръците ми.

У дома. Ето го селото ми. Ето ги двете черкви. Виждат се вече и нашата махала, и големият орех до нашата къща. Сърцето ми ще изхвръкне из гърдите ми, така силно тупка. Навлизаме и селото. Вече сме на

247

Ленишча - равна поляна, там е и училището. Оттук трябва да се изкачи една височина, за да излезем пред нашата къща. Колко пъти съм слизал и съм се качвал по нея бос и само по ризка! Не усетих как се намерих пред голямата външна порта, която беше отворена. Погледнах навътре да видя майка си, която сигурно излиза вече да ме посрещне. Но няма никой. Във вътрешната врата се мяркат женски фигури, но никои не излиза навън. Както вървях из вътрешния двор с вперени очи във вратата, виждам дядо си, седнал на калдъръма, да си изтрива очите. В миг всичко ми стана ясно. Нямах сили вече да вървя. Отпуснах се на гърдите му и изплаках с глас: „Майко, къде си?!" Колко съм стоял така, не зная. Знам, че като се съвзех, дадох лирата на дядо си, а и подаръците на стринки те си и излязох при другарите си и им разказах всичко, което съм видял в тия шест месеца: и планините, и големите реки, и езерото, и морето, и параходите, и многото хора. Знам да говоря турски, гръцки; даже и еврейски. Успокоил се от скръбта, почнах да се готви за ново пътуване с по-големия си брат Огнен вече в

България-моята мечта.

/някога в село Тресонче.../

По-малкият ми брат Гошко що остане при стринка ми Посюлица, която беше най-добра от всички и коя го го гледаше като свое дете.

248

Край

* Настоящите спомени са записани от сина на Марко Григоров-българския публицист Георги Григоров през 1962 г. в София. Публикувани са за пръв път в сборника "Спомени на учителя", Варна, 1989 г.
В интернет публикацията са включени само тези моменти от тях, който касаят в най-пълна степен миналото на село Тресонче, Вардарска Македония.

Ил. Бобчев: Македонските българи и българската народна просвета

| More

Илия С. Бобчев

МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ И БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ПРОСВЕТА

Предимно до учредяване на Българската екзархия

Кратък исторически преглед

София, Печатница П. Глушков, 1922 г.

(Настоящата публикация се явява второ, поправено и допълнено издание на статията “Българското просветно дело в Македония в цифри” на същия автор, отпечатано през 1912 г. в сп. Българска сбирка. Бел. ред.)

Историята на българската народна просвета в Македония е една от най-интересните и най-славни страници на общонародната ни културна история.

[+/-]... Прочети текста

За жалост, върху тая история в обща форма много малко - или почти нищо - не се е писало до сега. А тя заслужава едно най-подробно изследване, в което борбата за свободна българска народна школа трябва да бъде изучавана редом с борбата за свободна българска народна църква.

Прeдлаганият на читателя бърз исторически преглед един опит за кратък излог на тая история главно от Възраждането до учредяването на Българската Екзархия.

Ние знаем, че въпреки грижливите справки, които сме правили, нашия труд не може да бъде пълен, не само поради своята краткост, не само поради невъзможността ни да съберем и провeрим всички обнародвани до сега данни, но изобщо поради оскъдността на досегашните сведения за училищата в много кътове на Македония.

Като дава на печат тая си книжка, автора във всеки случай се ласкае от мисълта, че преди всичко полага едно начало и дава един почин. Той вярва от друга страна, че в тия времена на униние, ако не и на отчаяние за целия български народ, примера на македонските българи-родолюбци - учители, свещеници и първенци - ще донесе едно насърдчение за падналите духом ревнители на българската народна просвета и българския културен напредък, на които и се посвещават тия страници.

София, срeщу Илинден, 1922
Ил. С. Бобчев

Македонските българи и българската народна просвета

Мястото на Македония в историята на българската култура

На македонските българи е било съдено да играят видна роля не само в политическата, но и в културната история на българския народ.

Съставяща част от Българското царство още от IX столетие, Македония не един път се борила за политическата независимост на целокупна България. Подпадала под робството на византийци, сърби и турци, Македония се бори за своята самостоятелност, като част на Българското Отечество често план много по-упорито, отколкото българите от другите български области. Както казва френския историк Рамбо, „Българска Македония е била още на времето си по-войнствена, по-феодална, по национална по-чувство, по-антигръцка отколкото оная България, на която Прослава беше столица.[1] Само с това високо развито патриотическо чувство у македонските българи може да се обяснят от една страна подвизите на българския народен герой цар Самуила, чадо на Македони, в неговите борби срещу византийците и при основаване Западното Българско царство в X век, от друга страна двукратното възстание на македонските българи срещу Византийците, както и всички най-живи участия на македонците в общонародните борби на българите срещу турското и гръцко иго.

Тоя упорит народен дух у македонските българи може да се схване най-добре, като се хвърли един бърз поглед върху Македония от гледището на общобългарската народна просвета.

Както се знае, славянобългарските просветители Св. Кирил и Методи бяха родени в Солун, столицата на Македония. Изобретатели на българската азбука, преводачи на Св. Писание на тогавашния български език, солунско наречие, кръстители на българския народ, светите солунски братя

1. Rambaud, Etudes sur l'Histoire Byzantine, p. 289,

5

трябваше да окажат своето благотворно апостолско влияние прeди всичко на българите в Македония. Това, което не можаха да направят и довършат, направи го и довърши техния ученик Св. Климент Охридски в IX век.

Назначен от българския цар Борис за епископ в Македония, в Кутмичевица, Св. Климент се предава на ревностна деятелност не само проповедническа, но и писателско-учителска. Подпомогнат от множество свои сподвижници, между които най-прочут е Св. Наум, Св. Климент сам превежда, написва или способствува да се преведат от гръцки и напишат множество книги, житиета на светии и църковни проповеди и по тоя начин става основател на така наречената Охридска българска литературна школа. Тая школа, под влиянието на чисто българската среда, в която действуваше, беше много повече българска отколкото българската литературна школа в Преслав; последната, нахождайки се под влиянието на Византия, беше по чужда на българския народен дух и по език и по стил, и по посока и по съдържание. Като учител, Св. Климент бе успял да изучи по време на своето посещение на разни места из Македония до 3500 ученици, които станаха от своя страна ревностни разпространители и на новата християнска вяра и на българската книга из Македония [2] и така циментира чрез християнската култура българската народност. Те успяха да распространят българската образованост дори в Сърбия,, която едвам два века и половина след Св. Климентовата смърт можа да дочака своя духовен просветител в лицето на Свети Сава.

Щастливи да имат около себе си Охридската българска архиепископия дори до 1767 г. „като жив символ на българската народност", ползувайки се от влиянието на сръбската Ипекска патриаршия и верни на заветите на Св. Климента, македонските българи под тежкото и двойно робство - политическо под турците и духовно под гърците - на много места не преставаха да пазят българското четмо и писмо, дори и тогава, когато фанариотите бяха наложили гръцкия език и гръцката книга във всички почти църкви и училища в Северна и Южна България и в старата столица Търново, дори българите се гърчееха. В манастирите Хилендарски и Зографски, Св. Прохор Пчински, Св. Йоаким Осоговски, Охридски, Дебърски, Прилепски, Лесновски, гдето е имало славянобългарско училище в 1724 година и е учителствувал учител Исак [3] и в много градове на Западна и Северна Македония гдето българския дух бе останал не поколебан от фанариотската пропаганда, българското четмо и писмо бе се запазило най-жизнеспособно.

2. Йордан Иванов, Северна Македония, стр. 355.

6

За нуждите на тия манастири от черковни книги в Скопие е имало още в 1569 год. книжарница принадлежаща на Кара Трифон. Така наречените метоси на разните по-големи манастири: Хилендарски, Зографски, Свети Иван Рилски, пръснати по цsла Македония са биле също така мъждеещи, но все пак тлеещи в свещенния огън на вярата и родолюбието български огнища. Представителите на тези метоси са потдържали килийни училища и са крепили българския народен дух. В такива манастирски или метохски училища са биле учители и от тях са излезли видни духовни лица и народни просветители. Така в Заграфския манастир е учителствувал архимандрит Антим Ризов (от Калково, Струмишко), който е основал там по-модерно училище в 1847 г. и там се е учил сестреника му митрополит Милетий Софийски. В Рилския манастир се е учил при отец Еротея Неофит Рилски, който е учителствувал там 12 години (1816-1828 г.). В Дебърския манастир Св. Йоан Бигор е учителствувал известния стар писател йеромонах Иоаким Кърчовски и при него се учил писателя йеромонах Кирил Пейчинович; в същия манастир се учил Партений Зографски, по-късно Нишавски митрополит. В манастиря Св. Арахангел при с. Кучевища, Скопско, се е учил Натанаил Охридско-Пловдивски. В Св. Наум се учил Димитър Миладинов, в Пречистанския манастир при Кичево - Иван Генадиев, а при Синайския метох в Солун се е учил и е учителствувал и превеждал молитви на български архимандрит Теодосий Синайтски. Там пък, гдето желаещите да се учат по български или славянобългарски не са можели да посещават някоя училище, те са ходили при някой свещеник да се учат, както що е било в Дебърца, гдето покрай св. Йоан Бигор и Кичевския манастир Пречиста гръцко богослужение е останало неизвестно [4].

Ето защо, право е мнението, че нашето Възраждане трябваше да почне от Македония; ето защо именно пак от Македония, от Света Гора в края на XVII век

3. Виж Марин Дринов, Съчинения т. ІІ: Яков Трайков от София и Кара Трифон от Скопие.
4. В Източна Македония наистина влиянието на гърците е било по-силно и там българите по-мъчно са могли да изучават българско четмо и писмо. Принудени обаче да се учат по гръцки, тамошните българи скоро се съобразяват, че могат да си служат с гръцката азбука за да си пишат с тая на български свои писма и бележки и според тоя обичай имаме публикувани с такива букви дописки в цариградските вестници. Така е написано между друго великденското евангелие преведено на местно наречие от архимандрит Хаджи Павел Божигробски от с. Кониково, Ениджевардарско, и напечатано в Солун 1852 г., а също и ръкописното неделно евангелие написано в с. Колакия, Солунско в 1863 год. от Евстатий Киприяди.

7

трябваше да се чуе първия позив за пробуда от Македонския българин монаха Паисия, автор на първата българска история, който напомня на всички българи тяхното славно минало, събужда тяхната народна гордост и им вдъхва надежда за по-добра бъднина.

От Македония са наши книжовници, които са действали още в XIV—XVI столетие: Станислав (1350 г.) родом от Кратово, Исайя монах (1371) род. от Серско, Дяк Димитър (1460) род. от Кратово, Владислав Граматик (1466) от с. Жегливо, Кумановско, Висарион Йеромонах (1547) от Дебър, Христо Граматик, род. от Тиквешките села (1740), Стефан Монах, род. от Скопско и пр.[5]

Оттук излязоха първи български писатели на новобългарски език: Христофор Жефарович от Дойран, йеромонах Иоаким Кърчовски от Кичево (с. Осломени) и йеромонах Кирил Пейчинович от с. Теарце, (Тетовско). Тук в 1829 год. и то в Скопие, се подигна първия глас за българска културна свобода и за църковна независимост против фанариотското иго. Тук се появиха първи български печатници на архимандрита Хаджи Теодосия Синаитски от Дойран в Солун (1838 г.) подновена и продължена от Константина Държиловича от село Държилово, Воденско в 1852 г. Тук, а именно в Кукуш, биде назначен за първи път в ново време първи българин владика Партения Зографски от Галичник (Дебърско) в 1859 год....

Не е, прочее, Българската Екзархия, която създаде българските църкви и училища в Македония, а предимно тия последните бяха, които създадоха Българската Екзархия....

Борбата на македонските българи за свободно българско училище

Великото дело на новата българска народна просвета в Македония е дело не само на упорит и непрестанен труд, но и на люта борба, която започва явно и осезателно с нашето Възраждане, от момента, когато отец Паисий се провикна от Света Гора: „О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин?"

Борбата, която македонските българи трябваше да водят в ново време, беше културна борба с гръцкото духовенство, което след падането на българскитв земи под турците постепенно бе завзело всички църкви и училища по градовете и селата и изтикало българското духовенство, което от своя страна едва намираше прибежище в разните манастири.

5. Виж. Л, П. Стоилов, Наши писатели и преводачи от XIV— XVII век. Бьлг. Сбирка, год. XVIII (1911) кн. X.

8

Отварянето на всяко българско училище е ставало с усилен труд и след големи борби.

Нужно е било преди всичко да се намери подходяще лице за учител и сгодно място за училище, нужно е било също така да се сломи съпротивата на гръцкото духовенство, което не само не е позволявало отварянето на какво и да било училище, а е преследвало дори и учителите, които, преподавайки гръцки, са намирали за уместно да изясняват смисъла на преподаденото на български. Нужно е било също така да се намерят средства за поддържане училището и учителя [6]. Благодетелни родолюбци, които дават къщите си за училища, плащат на учителя заплата, вземат почин за направа на училищно здание, постепенно се явяват на всякъде. Там на помощ дохождат разните еснафи със своите общи каси и приходи. Но църковните приходи, които би помогнали значително за издръжка на училището, ги използуват на повечето места гърци и гръкомани. Виждайки от друга страна, че както се пише в едно писмо от Крушово „църква без училище е мъртва", българския свещенник и учител си дават братски ръка и мъжки повеждат народа в борба за културен прогрес и просветна независимост, за свободна църква и свободно училище.

Борбата е неравна, защото българския свещенник, учител, първенец има на своя страна само своето право, а гръцкия владика и учител има на страната си властта, престижа, богатството, козните и интригите. Безброй са свещениците, учителите и първенците родолюбци, които са се отличили със своето родолюбив и самоотверженост в тая борба!

Големият и бърз успех на българското учебно дело в Македония се най-добре обяснява преди всичко именно с факта, че учители в разните училища още от незапомнени времена са видни дейци, писатели и патриоти български, които са биле винаги готови да се самопожертвуват за благото на отечеството си.

Такива са например Неофит Рилски от с. Банско, Разлога първи български филолог, Братя Миладинови от Струга, събирачи на български народни песни от Македония, Йордан X. Константинов-Джинот, Райко Жинзифов и Васил Попович от Велес, български писатели, Григор Пърличев, Наум Спространов и Кузман Шапкаров, етнограф от Охрид, Йосиф Ковачев, изввстен български педагог и

6.) На много места, първоначално на учителя са плащали самите ученици. Във Велес напр. са плащали всека седмица в събота и тая плата се наричала съботница. (Виж В. Кънчев, Град Велес, П. сп.).

9

Арсени Костенцев от Щип, Георги Динков, писател от Солун, Георги Гогов, народен деец с висше юридическо образование от Воден и пр. и пр. Едновременно с тях всеки македонски град си има и своите герои, скромни и неизвестни, чиито заслуги, за които ние трябва да говорим само с почит и благоговение, могат да се сравнят само с ония, на падналите в бой за свобода. Ние не бихме могли да изброим дори по-главните от тях без риск да пропустнем някое славно име и да оскърбим некоя достойна за уважение памет. Зафир Малев и Иван Карайовов от Скопие, Ангелко Палашев и братя Шулеви от Велес, Хаджи Ангел и Хаджи Мирче Бомбол от Прилеп, Д-р Мишайков от Пътеле, Леринско, братя Робеви и Димко Радев от Битоля, братя Занешеви и Хаджи Гого от Воден, това са само неколко имена от ония на македонски български първенци, които не пожалиха ни спокойствие, ни време, ни средства в тая обща борба, която е най-хубавата ноаа слава на българския народ.

Както се знае, първи поискват български владика още в 1829 год. българите от год. Скопие. Техния пример скоро се последва от другите епархии в Македония, гдето българите смело, явно и открито заявяваха, че нещат гръцко духовенство. Борбата се распалва все повече н повече и обхваща и градове и села:

До кога, братя мили българи,
До кога гърците ще тъпчат
чрез своето фенерско духовенство
Милото наше отечество ?

Тая песен на Пърличева заедно с другата от същий за погърчването и падането на Охридската архиепископия (В хилядо седемстотин и шейсет и второ лето) се пеят като боеви песни и будят родолюбивия жар и на млади и стари.

Разбира се гръцките владици, свещенници и учители не стоятъ със сгърнати ръце. Те насочват своите стрели най-много против учителите и срещу свещенниците, като най-виновни в техните очи.

С един фалшив махзар, в който ужким се изказало до Битолския валия една молба от общ епархийски характер, а в същност се правело протест против Димитър Миладинов, „като опасен за държавата руски агент", махзар който Охридския митрополит стъкмил. Димитър Миладинов е бил арестуван на 16 февруари 1861 г. от турската полиция и откаран пеши в Охрид, и после през Солун в Цариград и хвърлен в тъмница. Върнал се в Кукуш от Загреб, гдето е печатал сборника от български на-

10

родни песни за да ходатайства освобождение на брата си, Константин Миладинов също така е арестуван и откаран в Цариград и хвърлен в затвора, от гдето и двамата братя били изнесени мъртви на 7 и 11 януарий 1862 година.[7]

Представен от Велешкия гръцки владика Антима и Пелагонийския Венедикт, като най-опасен за турското царство човек, Велешкият учител Йордан X. Константинов - Джинот през 1861 г. е бил арестуван от турците след като намерили в библиотеката му между друго съчиненията на Раковски. Хвърлен в тъмница той е бил испратен на заточение в Айдън (Мала Азия), гдето е престоял три години, и се върнал във Велес, освободен подир застъпничеството на цариградски първенци българи, измъчен и изтощен и ослепял с едно око.[8]Поради своите проповеди в полза на българщината по време на своето пътуване за събиране материяли по география на Македония, Георги Динков, учител и книжовник, е бил наклеветен от гърците, арестуван при стигането му в София и под стража изспратен в Солун и Цариград, гдето е престоял в затвора 17 месеца.[9]

Едва учителя Георги Гогов открил училище във Воден в 1866 г., едва направил постъпки от името на тамошните българи да им се отстъпи черквата Св. Врач (Козма и Дамян) завзета от гърците и ето, че той бива арестуван от турската полиция по наущение на гръцкия владика и заедно с видните граждани Димитър Занешев, Петър Бошков и Камчев испратен под най-строг конвой през Солун на заточение и с мъка спасен от тамошните първенци, които издействали помилване и за четиримата още дорде са биле в Солун.[10]

Наклеветен от Охридския митрополит Милетия като бунтовник, Григор Пърличев, учител в Охрид на 27 ноемврий 1868 г. е бил арестуван и изспратен на заточение, насърдчаван от майка си като от некоя храбра спартанка, в Дебър, повърнат назад и повторно изспратен там, в продължение на неколко месеца.[11]

Всички тия и подобни тем препятствия и мъчнотии, наместо да намалят, още повече усилват ревността и силата на македонските българи.

„Аз съм болгарин, пише между друго още в 1851 г. Иордан X. Константинов - Джинот от Велес, аз сам

7. К. Шапкарев, Материяли за животописанието на братя X. Миладинови, Пловдив, 1884.
8. В. Кънчев, Иордан X. Константинов Джинот, Български Преглед, год. 111 кн. IV.
9. А. П. Стоилов, Български книжовници от Македония, стр. 31.
10. Виж. Архим. Методий, Град Воден, София 1920 г.
11. Виж. Автобиография на Григор Пърличев. Мсб. Нунк. XI.

11

болгарин и моето благородно болгарство не ме допуща да не бъдам добър. Нек служам роду моему, ако е и за крива Бога. Не е честно мене болгарину да се отчайвам, и да врякям зло за зло... Аз сам болгарин, плачем за нашите изгубени Болгаре, които са в долня Мизия, затова должни сме да се жертвуваме за бракята наши пресладки болгари! [12]

За народност и за правина,
за бащин край, за майчин язик.
Охрид и Търнов дали веч вик,

Македония, чудна страна, Нема да бидит гръчка она!

Шума и гора и планина,
Самьш камен на тая страна,
Птица и риба в Вардар река
Живо и мьртво на свои крака,
Ке станат, ке дадатъ ответ
На цела Европа и на цял свят:

Я българка сум, българин сум я, Българе живеят в тая страна![13]

пее далеч от своята Македония в Москва поета Райко Ив. Жинзифов от Велес.

Под задружния напор на българите, неприятеля постепенно отстъпва своите позиции и всека година числото на българските църкви и училища, взети от гърците или отворени и построени от родолюбиви българи, се увеличават. Успехите на българите с църквите и още повече с училищата, разбира се, не са били винаги сигурни, постоянни и непрекъснати. Училища отворени с голям труд често са били затваряни поради намеса и съпротивата на някой гръцки владика, поп или учител, за да бъдат по-късно отново отворени от упоритите родолюбци-българи. Има български църкви, които на места, като напр. Скопие, Воденъ, Крушево българите са ги вземали от гръцки или гъркомански ръце просто с бой всред самите църкви...

В течение на времето онова, което съставя силата на гърците, техната култура - литература и наука, най-мощното им оръжие срешу българската простотия, постепенно се обръща в оръжие срещу самите тях. Ползувайки. се от близостта на Гърция от гръцките училища, средни и висши, мнозина на гръцки образовани македонски българи ставаха учители и постепенио почваха да преподаватъ и насаждат чрез българески език тая наука у българската младеж. Превъзходството на гърците над българите в обра-

12. Цариградски вестник за 1851 г., № 44. 13. Братски Труд, Москва, 1862. кн. IV, 16 стр.

12

зователно отношение постепенно от един мотив да се предпочита гръцкото пред българското се преобръща у българите в потик за стремеж да се постигне и дори надмине гръцкото. Това се съзнава все повече като една безусловна народна нужда, като първо условие за живота и общия напредък.

„Който знае книга, той е с четири очи, пише една дописка от Битоля в в. „Турция" от 19 септемврий 1864 г.

Вие, братя бугари ако се не учите на ваши език не с четири очи, ами и по двети що ги имате ще ги загубите и ке остените совсем слепил Аз съм преполнен с радости защо се отварят училища”, пише горепоменатия Йордан К.-Джинот на Александра Екзарха; чини ми се да се отваря небото и невеста украшена слезаше на друга Ноева"...

Един епизод, който най-добре характеризирва македонските българи в тяхната упорита борба за своя църква и училище, за език и народност, е унията, която в 1859 приеха с папата жителите на Дойранската епархия, (гр. Кукуш и др.) само за да се спасят от гръцкото духовно иго: те изрично предвиждаха, като условие за тая уния, да бъдат свободни за винаги да си служат в църкви и училища с матерния си български език...[14]

Македонски градове с най-стари български
училища

Градът, който заслужва да бъде поменатъ първи между ония, които са запазили българската книга в Македония, е Скопие, родината на митрополит Натанаила Охридско-Пловдивски, на Козма Пречистански, на Карайовови, на Бориса Дрангова, на Екатерина Симитчиева.

Тук е имало килийни училища от незапомнени времена. През първата половина на XIX век тук са учителствували даскал Никола от с. Крушево, починал в дълбока старост на 1838 год., даскал Митре от с. Нагоричане, Кумановскo[15]. През втората половина на XIX век в Скопие бил учител Хаджи Йордан Константинов-Джинот от Велес, известен български патриот и писател, който е уредил с нова програма главното училище в Скопие. Учителствували са десетина години Стоянчо Костов от Враня, Хаджи Дамитър Икономов и др. Скопското училище

14. Йорд. Иванов, Българите в Македония, документи, стр. 225: Българският язик с народни си букви и характери ще бъде с нога главният язик и основата на учешето на младежите, гласи проебата до Пия IX. 15. Цариградски вестник, год. 1 бр. 44.

13

е било така добре уредено още във времето на Джинот, че в 1848 година се учели вече тук ученици и от Тетово и от Куманово и от Призрен и от Рекa[16].

Във Велес, родина на Райка Жинзифов, Хаджи Йордан Константинов-Джинот, Васил Попович, Ангелко Палашев, проф. Дим. Матов, Ив. Георгов, Г. Драндар, покрай метосите на монастирите Хилендарски, Зографски и Рилски е имало килийни славянобългарски училища още в незапомнени времена. Помни се, че тук, в западния Велес, е учителствувал в последнята четвърт на XVIII век и до 1820 г. поп Наум от Велес, който учил децата у дома си. По-късно от поп Наум в 1810 г. е учителствувал в махала Пърцорек даскал Митре от с. Нагоричино, Кумановско и седалището му е било в Рилския метох. Тия учители се считали частни. Плащали им са учениците, но от 1840 година почнали да плащат на учителите от установените приходи. В Пърцорек учители са били известния даскал Спиридон от Загора, Янинско (от 1847 г. до 1852 г.) преподавал математика, история и география, Костадин Самоковлията, който преподавал математика и география, Георги Скотев, от Велесъ и Димо х. Давчев от същия град. В 1849 год. бил повикан от Рилския монастир за главен учител в Пърцорек младия монах Данаил. Той учителствувал тук до 1856 г. и въвел в Пърцорешкото училище Ланкастерската метода. В това време на западния Велес учители са били: Елисей поп Теофилов от Велес (от 1840 до 1860 г.), Георги Трайков (от 1840 до 1856 г,), отпосле свещеник, Янко Менкаджиев и Андон Кирков, които са били такива 1850 г. В 1845 г. във Велес е учителствувал гореказания Йордан Константинов Джинот от гр. Велес. По негово време от 1850 год. главен учител в разстояние на шест години е Будимирович, сърбин, който се е държал като български просветител и се оженил за велешанка. На негово место 1857 год. дохожда Георги Икокомов от Дупница, по чийто почин се празнува в 1851 год. за пръв път празника на българските просветители. През 1856 до 58 год. учител е бил и Нешкович, сърбин, който нарекъл училището търговско, а в 1858 и 59 год. е учителствувал Георги Милетич от Мошорин, Южна Унгария, който също се е оженил за велешанка. В 1861 г. вместо Георги Икономов става главен учител отец Алекси Зографски, монах, който е бил в Велес до 1868 г., след което го заместил Константин Босилков, от 1868 до 1872 год. В 1870 г. тук бил условен за учител Васил Попович от Велес, известен български писател, който е учител-

16. А. Шопов, Из живота на българите из вилаетите, стр. 6 и В. Кънчев, Град Скопие, с. 18.

14

ствувал три години; в това време двете училищни общини Пърцорек и западния Велес са били съединени в едно. В 1873 год. във Велес е учителствувал известния български педагог Йосиф Ковачев, а в 1874 г. в главното училище са били учители Никола Живков, писател, Симидов и Драндаров.

В старославния Прилеп, родина на Пере Тошев, Гьорче Петров, Конст. Поменов, още от незапомнени времена е имало 4 славянобългарски учители, на които учители са били монаси или дяци от близките на града монастири. Един от най-старите учители тук е бил Хаджи Христе, който е учителствувал в 1787 г.[17]. В началото на XIX век такива учители са почнали да стават енорийските свещеници и некои миряни, каквито са даскалите-Ристе, Коте, Наумче, Аце Тополчанец, Диме Плетварец, Яце Смичко, и х. Поп Константин. Тези частни учители са съществували в Прилеп дори до 70-тех години на миналия век и след отварянето на народни училища.

Първото народно училище се отворило в Прилеп през 1843 година, когато в двора на църквата „Св. Благовещение" е било построено първото народно училищно здание. Първите учители в това училище са били бившите частни учители: Ристе, Коте, Наумче, х. Поп Костадин, поп Смилко.

От 1850 година преподаването в народното училище станало по-съвременно. Тук са били уславяни за учители: Йордан Константинов-Джинот от Велес, който е учителствувал 2 години, Георги Сърбина, Васил Алексиев от Тетово, Димитър Миладинов, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Козманъ Шапкаров от Охрид, Георги Икономов, Ица Колчаков и Секула Петров от Прилеп.

В 1895 год. за главен учител е бил назначен Васил Кърдалиев от с. Маврово, Тетовско. Негови помощници са били: Христо Колчаков, Иван П. Стефанов, С. П. Драндаров и Помянов. Кърдалиев е учителствувал 5 години и на негово место е дошъл Георги Икономов, който е учителствувал само една година и се поминал. В 1865 г. в къщата на Тошовци Неделя Петкова Караиванова с помощта на дъщеря си Катерина и внучката си Тотка отварят първо девическо частно училище, което след затварянето на Неделя Петкова е било подновено в 1870 г. от Сава Палашева от Велес, чиято помощница през 1874—75 г. е била г-жа Захарина Манасиева.

В 1876 г. главен учител е бил Никола Ганчев Еничеров, който е учителствувал в продължение на 11 години
17. А. П. Стоилов, Бележки и документи от миналото на българите в Македония. М. сб. 1913, кн. IX.

15

до 1877 г. Във взаимното училище през 1866 год. учители са били Ица Колчаков и Секула Петров, а в двете частни в своите къщи са преподавали Коте Даскала и Смичко Даскала.
Така, че в нея година Ник. Г. Еничаров е намерил 7 души учители с 500 ученика и 120 ученички[18]

В 1867 г. Прилепчани по инициатива на учителя Н. Ганчев, основават читалище „Надежда" което в скоро време, в разстояние на една година, добива 80 члена и разширява своя кръг на дейност, открива вечерно училище и в 1868 година месец август от 1-15 устройва по случай панаира в Прилеп, вечерни беседи, в които вземат участие: Лука (Вълко) Нейчев (битолски главен учител), дякон Агапий Войнов, П. Мусев, К. П. Бошнаков учител във Велес, Н. Бояджиев и П. Шумков.

На 25 февруари 1868 г. Прилеп се освобождава от гръцката патриаршия и гръцкия владика и прилепчани изтикват съвършенно патриаршеските власти и от църквата и от училището и подновили основаната в 1856 г. българска църковна община под председателството на свещеник Константин. Постепенно град Прилеп така напредва в народно-просветно отношение, че както се произнасят за него в една дописка от Битоля в „Македония", той със своите добри училища мъжко и девическо и 4-500 души ученици е станал умствен център на югозападна Македония: „Прилеп е център на нашенската страна за добре уреденото си училище". (Македония, за год. 1876 № 14)[19].

Поради успеха на учителските беседи между учителите в Прилепъ и близките градове се породила идеята да се свикат всички учители от околните градове и паланки на учителски събор, за да се промисли как да се въведат еднакви програми и еднакви учебници във всички училища поне за Солунския вилает. За привеждане на тази идея в изпълнение се натоварил битолския главен учител Вълко Нейчев и П. Мусев. В м. юлий 1871 г. казените учители издават покана за събора. Наскоро в Прилеп става първия по рода си български учителски събор в Македония. На него са се явили: В. Нейчев, П. Мусев, Арсений Костенцев, учител в Крушово, Константин Босилков, Гоце Свакяров, учител във Велес, Григор Мишаков, учител във Ваташа и Григор Пърличев, учител в Охрид.

18. Виж Н. К. Еничеров, Въспоменания, Български преглед, г. ІІІ. кн. 8, стр. 48. 19. Както най-уредена и пременена мома на седенки по нас издига гордо чело помежду всички около стоящи, тъй и Прилеп в Македония може да се похвали за добрите си наредби, пише една дописка във в. .Право за 1869 год,, бр. 26.

16

В 1871 год. в Прилеп, покрай главния учител Н. Ганчев Еничеров, учители са били: Коне Устамлиев, такъв още от 1867 г. и Григор Константинов Дяконов, а в звукарското училище преподавал Пере Ацев.

В Щип, родно место на българския педагог Йосиф Ковачев, на Арс. Констенцев, проф. Милетич, Йосиф Даскалов, Мише Развигоров, е имало отдавна килийно училище, и от 100 години насам всичкото мъжко население е грамотно. От кога е било заменено килийното училище с ново - не се знае. Тук в 1830 г. е учителстзувал Трайко Клисаров от Шип, Хаджи Георги от същия град, Мане Кривото, Зафир П. Митов. В 1840 година е бил учител Павел Златинов, и освен него е учителствувал поп Анастас. В 1852 год. Хаджи Йордан Константинов пише в «Цариградски вестник", че Щип е български и че в църква тук се служи по български. В 1861 г. тук е учителствувал Георги Милетич. В същата година е отворила девическо училище Евка Милетич. Други учители по-послешни са били Димитър Белянин, Михаил Ковачев. В 1867 год. Йосиф Ковачев основава модерно педагогическо училище, в което се стичат да се учат множество ученици не само от Македония, но и от Северна и Южна България[20]

Български училища в Македония в първата половина на XIX век

В много градове и села български училища са били запомнени още от началото на миналото столетие. Тия училища, както в поменатите вече градове на Македония, така и в другите села и градове, отначало са били килийни. Там са преподавали монаси и свещеници, които са учили своите ученици по славяно-български на часослова и други богослужебни книги за да ги приготвят за служба в църквата. Постепенно килийното учение се замества с модерно ново-българско учение, като при това старите взаимни Ланкастерски и други метода на преподаване се заместват с нови по-модерни.

В 1802 г. е имало българско училище с учител българин в с. Лешко, Горно-Джумайско[21]

В 1817 г. в гр. Кичево (Кърчова по турски) родно место на митрополит Козма, е имало българско училище и тук по него време е учителствувал познатия български писател X. Йоаким Кърчовски, както той го сведочи в загла-

20. Й. Иванов, Съверна Македония, стр. 395 и 360. 21. А. П. Стоилов, Село Лешко, П.С. кн. XIV.

17

вието на книгата си наречена „Митарства* издадена същата година.

В Кратово, гдето също така не се е прекъсвало българското учение, в 1820 год. е учителствувал също хаджи Йоаким Кърчовски.

В 1828 г. в с. Витолица Мариовско (Прилепско) е било отворено българско училище от някой си монах Люнгюр, родом от с. Кокре, а след него е бил учител свещеник Димитър[22]. По рано децата от това село са учили в Чебранския монастир на р. Черна, гдето е имало от отколешни времена българско училище и гдето се е преподавало църковно-славянски[23].

В 1822 или 1826 год. йеромонах Йоаникий, игумен на Кучевишкия манастир Св. Архангел, е отворил българско училище в с. Кучевища при Скопие, за селските деца, като е довел учител от Скопие. То е било посещавано от повече от 100 ученици, но не продължило повече от 2 години[24].

В Тетово, родно място на Кирил Пейчинович, се помни българско училище още от 1832 г., когато е бил учител Христо Чкулка от Тетово, който се е учил в Дебърския монастир. Негов помощник е бил Цвятко Симеонов от Тетово. Подир него са учителствували в тоя град, до учредяване екзархията: Поп Саве от с. Елешник (1835/36), а другаря му Поп Смилко от с. Едуарци, Тетовско, Поп Яков Сазданов от Тетово и поп Никодим Спасов (1836/37). Серафим Архимандритов (от 1838 до 1842 г.). Симо Йончев от Тетово (1838 до 1852 включително) Наум Иванов от Тетово (от 1848 до 1860), Гюро Стоянов от с. Жилче, Тетовско (от 1848 г. до 1858 г.). Стоян Якушов от Скопско и Серафим Аврамов от Тетово (1862 г. до 1877 г.), Йордан Х. Константинов от Велес (1867/68). Кръсто В. Галиганов от с. Галичник, Дебърско (от 1868 до 1870 г.) и Гецо Стефанов от Тетово (1870/73 г.)[25]. Тук в 1861 година е било построено хубаво училище.

В 1832 г. в Куманово е имало училище с двама учители на които се плащало от църковната касa[26]. В 1858 г. учител е бил Костадин от Кратово, а след него Симеон Момчеджиков. В 1866 г. тук е бил Ефрем Стоил-

22. Виж. с. Мариово, Спс. кн, XI, VII, стр. 656. 23. А. П. Стоилов, Български книжовници от Македония, стр. 54. и автобиографията на Натанила Охридско-Пловдивски. 24. Виж. Л. Серафимов, Тетовско и дейците по Възраждането, стр. 56. 25. Виж. Л. Серафимов, Тетовско и дейците по Възраждането му, стр. 56. 26. Виж. Ил С. Бобчев, От кога има българско училище в Куманово? виж: в. Родина за 1918, бр. 28

18

ков от Щип, ръкоположен отпосле за свещеник, в 1868 г. Костадин Илиев, който започва да преподава по новобългарски, а в 1871 год. Михаил Попов от Враня, който отваря първи клас и учителствува 10 год. След Попова учители са били неговите ученици Петър Трендафилов и Иван Новоселски.

Градът Крива Паланка, сравнително нов град, заселен подир дохождането на турците на Балкански полуостров се е намирал под влиянието на близкия до него манастир Осоговски. Изпърво училището тук е било килийно до 1833 г., когато се построява църквата Св. Димитър от свещеника Давид. Според един спомен на семейството Паспалеевци, чиято къща е служила (по това време) за училище, в 1817 год. учител е бил Даскал Йовчо. Подир построяването на църквата в 1845 г. е било основано общо народно училище и за помещение била купена къщата на Енгяровци. В 1850 г. е било построено двуетажно училищно здание с иждивението на Митре поп Пешовица. Тук по някое време е учителствувал и Хаджи Йоаким Кърчовски и е издал книгите си, спомаган от търговци от тоя град. От 1835 год. до 1877 г. учители в Крива Паланка са били: Хаджи поп Стоян, даскал Стефчо Кратовски, свещеник Иван Кратовски, свещеник иконом Георги, Андон Хранов, Даскал Филотея, Даскал Аверкия, Даскал Теодоси, учител Димитър Любенов и Димитър Давидов, последния в разстояние на двайсет и две години от 1866 год. насам. В 1868 г. била призната черковната община от турците. В 1872 год. с издивението на Коваческия еснаф се основава и отделно девическо училище с първа учителка Султана Танева от Велес. Приемница на Султана Танева е била Славка Караиванова. Поради добре уредените училища в Крива Паланка от 100 години насам между градското население не е имало неграмотен човек.

В град Битоля, родно място на Робевци, Радевци, на Даме Груев, и в околията е имало български училища още от началото на XIX век. Тук е бил в 1843 год. учител Д. Миладинов от Струга. Обаче с време тук се започва сериозна борба за българска народна просвета и то главно с придошлите в града аромъни [27].

Борейки се със силните материално и с лукавство аромънъци, Битолчани най после успяват в 1865 г., по пристояване на българския патриот д-р Мишайков, да си отворят ново модерно училище (вж. в. „Турция" от 20/Х1 1865 год.). Тук е бил първи учител Васил Манчев. Тогавашният гръцки владика обаче успява да наклевети Манчева пред турските власти, да го прати на заточение, и да затвори

27. в. Източно Време, год, 1, бр. 38.

19

следва...